Дядовците – от активни борци до Политбюро

По време на предизборната кампания се случи нещо безпрецедентно – една формация с нищожна електорална тежест, както се видя впоследствие, се яви в ролята на цензор и понечи да запуши устата на свободното слово. Първоначално „поборникът” за справедливост и провален правосъден министър Христо Иванов, се ожали в Централната избирателна комисия срещу книгата „Крадци на демокрация”, разпространявана с вестник „Телеграф”. ЦИК реши, че това произведение уврежда имиджа на участници в изборите, и издаде разпоредба книгата да бъде спряна от разпространение. Това се оказа недостатъчно за новоизлюпените политици и по примера на пожарникарите от „Фаренхайт 451” на Бредбъри, които горят книги, се заеха да заличават всяка следа от това произведение.

Последва нова атака от страна на „Да(й), България”, които се оказаха подразнени даже и от публикуването на корицата на омразната им книга в нашите издания. От „Да(й), България” подскочиха като ужилени и при излизането на книгата „Маските на задкулисието”, която сдържа парещи истини за номенклатурното минало на псевдоборците за демокрация. Водени от желанието да свалим действително маските на задкулисието, в няколко поредни броя на „Политика” ще публикуваме откъси от забраняваните книги. Героят на първия откъс е Кристиан Таков – гласът на „Да(й), България”.

Откъс от книгата “Маските на задкулисието”,в. “Телеграф”

Eдин от главните рупори на „Дай, България” е крайно безсъдържателният индивид Кристиан Таков. Като повечето политически неуместни персони в тази формация и той е от кървавочервена фамилия. Кристиан Таков е внук на Кръстьо Таков, брат на висшия комунистически функционер Пеко Таков. Дядовците му преди 9 септември 1944 г. се занимаваха с терористична дейност. След тази дата се посветиха на това да избиват цвета на българската нация и да превърнат отечеството ни в апендикс на съветската империя. Внучето Кристиян стигна само дотам, че да кълне като дърта циганка депутатите от миналия парламент. Anathema estote (бъдете проклети)! Така се изхвърли преди време червеното отроче и въпреки че след това се извини, неприятният вкус от това поведение остана. При такива роднини не е никак изненадващо това негово говорене и поведение.

Пеко Таков – братът на дядо му Кръстьо, е най-високопоставеният им роднина – двадесет години е бил несменяем член на Политибюро. Роден е на 15 август 1909 г. в град Мездра, Врачанско, в железничарско семейство. Средното си образование получава в търговската гимназия на Свищов и Червен бряг. От 1925 г. е член на КМС (Комунистически младежки съюз). Работи като счетоводител в транспортна кантора в Червен бряг, по време на което е и студент в Свободния университет на София. Член е на БРП(к) от 1928 г. и през 1931 г. е определен за секретар на Районния комитет на БРП(к). На Учредителна окръжна конференция на 26 юни 1932 г. на Червенобрежкия партиен окръг Пеко Таков е избран за окръжен секретар. За комунистическа и антидържавна дейност е арестуван три пъти и накрая осъден по ЗЗД (Закона за защита на държавата). Присъдата си изтърпява в шуменския и сливенския затвори. Веднага след излизането си на свобода се присъединява към шумкарите и става политкомисар на 11-а Плевенска ВОС (въстаническа оперативна зона). Присъединява се към партизанския отряд „Георги Бенковски”.

След 9 септември 1944 г. е член на Президиума на ВНС и Националния съвет на Отечествения фронт (9 декември 1947 – 10 януари 1954) и завеждащ сектор при селскостопанския отдел при ЦК на БРП(к). Избран е за главен секретар на Общия земеделски професионален съюз, където остава до 1948 г. През същата година е назначен за председател на ЦКС, на който пост остава до 1962 г., когато е избран за министър на вътрешната търговия и услугите и член на Политбюро. Бил е член на Политбюро на ЦК на БКП до 2 март 1982 г. В периода 1958-1976 г. е член на ЦК на БКП. Избиран е многократно за народен представител. В периода 1971-1986 г. е зам.-председател на Държавния съвет на НРБ. Умира на 29 юни 2001 г. в София. Братовчедът на Кристиан Таков – Иван Таков – който е син на Янчо Таков и внук на Пеко Таков, днес е кандидат за народен представител от БСП. Всички в този род са с шумкарско минало, номенклатурна закваска и криптокомунистически генезис, ерго не бива да им се вярва за нищо, което устата им произнася. С изключение може би на клетвите – те хващат дикиш, но са и много показателни за мизантропията на манталитета им. И не забравяйте – докато нашите родители, баби и дядовци работиха денонощно за мизерни пари по време на комунистическата диктатура, такива като дядовците и бабите на Кристиан Таков и сие са си живеели живота като в една комунистическа Аркадия. Вижте факсимилетата как с пари на ЦК на БКП са се лекували в началото на 80-те години. Ние и нашите семейства даже не можехме да си помислим за лечение навън (от каквото днес се ползват хиляди българи). Но Вълка Горанова и Пеко Таков лекуват скъпоценните си телеса не къде да е, а в ГФР.

Вълка Горанова и Пеко Таков имат три деца – синовете Янчо и Васил, известни комунистически плейбои навремето (Янчо се запознава с Хю Хефнър още в края на 70-те години в студио на ABC в Лос Анджелис, докато ние не можехме да отидем по на запад от Драгоман). Заради далавери на Янчо с палта от Турция Пеко Таков е отстранен от Политбюро през 1982 г. Вълка и Пеко имат и една дъщеря – Добра. В най-добрите посткомунистически традиции Добра днес е женена за американец, с когото е живяла първоначално в САЩ, а отскоро са се преместили в другия край на гнилия Запад – Нова Зеландия.

Тройка на разсъмване в гората

Партизанският отряд „Георги Бенковски” е подразделение на Дванадесета врачанска въстаническа оперативна зона на т. нар. Народоосвободителна въстаническа армия по време на комунистическото партизанско движение в България (1941-1944 г.). Действа в региона на Видин. Първата комунистическа партизанска група във Видинско се сформира през септември 1941 г. През март 1942 г. тя прераства в Макрешка партизанска чета. Извършва наказателни и диверсионни акции. След нейното разрастване през април 1943 г. е създаден отряд „Георги Бенковски”. Командир на отряда е Живко Пуев, а политкомисар – Иван Зурлов. Отрядът извършва нападение на с. Александрово (днес гр. Димово), с. Рабиша и с. Урбабинци (днес Тошевци). През юни 1943 г. част от отряда се прехвърля в Пиротско (Югославия) и съвместно с Пиротския партизански отряд на ЮНОА завзема с. Топли дол и с. Църни връх. На 1 юли 1943 г., след завръщането си от Югославия група партизани от отряда водят тежък бой с жандармерийско подразделение при с. Стакевци. Загиналият командир Живко Пуев е заменен от Витко Иванов (Бако). Между 15 и 17 януари 1944 г. шумкарите са блокирани от многократно превъзхождащи ги по брой и въоръжение войскови и полицейски части между с. Бойница и с. Синаговци. В боевете при местността Липака край с. Ивановци и местността Вълчешки дол дават 17 жертви. Сред тях е и заместник-командирът на отряда Тошо Младенов (баща на бившия държавен глава Петър Младенов, свалил от власт на Десети ноември Тодор Живков заедно с ген. Джуров и Луканов). След възстановяване и прегрупиране отрядът провежда бой с полицейско подразделение при с. Макреш и наказателна акция в с. Граничак. На 20 август 1944 г. напада караулните помещения на погребите на Белоградчишкия гарнизон. Снабдява се с много оръжие. На 8 и 9 септември 1944 г. установява властта на ОФ в с. Чупрене и градовете Белоградчик, Видин и Кула. Съвместно с български войскови части отблъсква опита на хитлеристките войски наново да нахлуят в България и минава в контранастъпление при гр. Кула.

В навечерието на деветосептемврийския преврат числеността на отряда е под сто души. В този отряд видни шумкари са Пеко Таков, бъдещата му съпруга Вълка Горанова, Митка Гръбчева и Мако Даков. В нелегалност, както и в партизанските отряди, действат т. нар. бойни групи, известни като Черните ангели. Задачата им е да извършват различни подривни действия, политически убийства, икономически саботажи и диверсионни акции с цел да се дестабилизира ситуацията в страната. Отмъщението „В името на народа” обаче подминава върхушката на репресивната царска власт, като например прословутия полицейски началник Никола Гешев. Числеността им е между трима и шестима конспиратори. В партизанския отряд според архивите са действали няколко конспиративни петорки и тройки, сред които са шумкаритее Митка Гръбчева, Вълка Горанова, Пеко Таков и Мако Даков. В отряда първа другарка на Вълка Горанова е Митка Гръбчева (Огняна). Митка е родена е през 1916 г. в село Радомирци, Луковитско. Партизанка и терористка в бойните групи, тя на 3 март 1943 г. участва в убийството на полицейския началник полк. Атанас Пантев, който по време на атентата работи като адвокат. След Девети Гръбчева е служител на ДС. Авторка е на мемоарната книга „В името на народа”. Преди това издава брошурата „Бойните партизански петорки в града”. Атентаторът Мехмед Али Агджа, който извършва покушение срещу папа Йоан-Павел II през 1981 г., признава при разпитите си пред италианското следствие, че брошурата му е била преведена на турски език от „Сивите вълци” и му е дадена да се запознае с челния български опит.

Когато се снима култовият филм ”Черните ангели”, Виолета Гиндева си спомня, че на снимачната площадка изневиделица се появява легендарната партизанка Митка Гръбчева, майка на режисьорката Иванка Гръбчева, и още в движение започва да я учи как се мятат гранати по врага, спомня си Виолета Гиндева. След ареста на Янчо Таков между двете бойни дружки започва вражда. Гръбчева, смятана за иконата на партизанското движение, не може да понесе 10 ноември 1989 г. и изпада в депресия. Вятърът на промяната издухва добрите й отношения с Добри Джуров. Тя не може да прости на старите си партийни другари, че са свалили Живков от власт. За нея Янко до последно си остава кумир. Умира при загадъчни обстоятелства през 1993 г. Мълвата обаче не престава да бълва истории за Гръбчева и Горанова, които след Девети никога не се разделяли с пистолета.

Вълка е родена през 1912 г. в с. Койнаре, Плевенско. Там завършва основно училище, после – гимназия в Плевен. Става член на комунистическата партия в 1928 г. Последователно е член на РК на РМС, член на БОНСС, на ОК на РМС в София, на ОК на партията в Червен бряг, секретар на ОК на РМС в София, член на ОК на БРП(к) в София, член на ЦК на РМС. Преминава в нелегалност на 22 юни 1941 г. До края на 1943 г. е организационен секретар на ОК на партията в София. В постоянна конспиративна дейност е с Йорданка Николова, Адалберт Антонов-Малчика, Лиляна Димитрова, Методи Шатаров, Мара Петлякова, Цола Драгойчева. Движи се с фалшива лична карта. Изключена е от Софийския университет, в който следва право. Името й е в три задочни съдебни процеса по чл. 16 от ЗЗД за терористична дейност с три смъртни присъди. През март 1944 г. Горанова е изпратена в Плевенската оперативна зона като политкомисар на Червенобрежкия военнооперативен район, в който действат два партизански отряда. След Девети е секретар на ОК на БКП в Плевен, инструктор в ЦК на БКП, директор на текстилната фабрика „България“, зам.-председател на Софийския градски народен съвет, зам.-председател на ЦК на борците против фашизма и капитализма. Награждават я с орден „Георги Димитров“, става „Герой е на социалистическия труд”. Историците безспорно признават организацията и участието й в акцията на 24 май 1943 г., тръгнала от Ючбунарския район в София срещу депортацията на софийските евреи към концлагера „Треблинка”. Тази акция запалва искрата на епичната битка за спасяването на българските евреи в рамките на старите земи. Демонстрацията започва от двора на синагогата. Облечена в карирано светло сако и бяла блуза, със сплетена на кок коса, Горанова е сред демонстрантите. В дамската й чанта има фалшива лична карта и зареден пистолет. Преди да излезе на площад „Възраждане“, върху жените и децата връхлита конна полиция с бичове и приклади. Хората се разбягват, арестувани са 400 души. Първи на полесражението идва писателят Елин Пелин, който изразява публично своето дълбоко възмущение от погрома. 63-ма бивши министри и министьр-председатели, духовници, общественици, народни представители и културни дейци изпращат до царя писмо с предупреждение, че депортирането на евреите се посреща от голямата част на българския народ с неодобрение.

На знаменателната дата Девети септември на разсъмване бойната тройка в състав Вълка Горанов, Митка Гръбчева и Пеко Таков е заела позиция, скрита в лозята между селата Торос и Дъбен. В късния следобед към тях се присъединява и останалата част от отряда.

Вълка арестува кмета и попа, разстрелва даскала

Предната вечер шумкарите са обрали кметството и селския магазин в с. Дерманци (кметът е племенник на великия Христо Чернопеев) и делят плячката. Ни знаят, ни подозират, че сутринта Кимон Георгиев е прочел по Радио София „новото отечественофронтовско правителство”, разказва бившият депутат Христо Марков. Чакали в лозята на с. Торос Червената армия да мине и през Луковитско и да ги короняса за владетели. Удивени са, когато виждат по пътя за Торос камион, от който се развява червено знаме – техни другари от близкото село Тодоричене ги търсели да се прибират като победители. Отрядът се натоварва на камиона и с песни и гърмежи се стоварва в най-близкото село Торос, където влизат в кметството без съпротива. Арестуват кмета Станьо Улиев и попа Марин, а после се насочват към дома на училищния директор Коцо Бочев, който бил общински съветник. Вътре влизат Митка и Вълка с още двама местни побойници, ятаци на отряда. Коцо Бочев е със съпругата и петгодишната си дъщеричка Магдалена. Двамата пройдохи го пребиват, а детето се моли на партизанките. Бочев има неблагоразумието да извика, че не може да бият български даскал пред очите на цялото село. В изблик на „справедлив комунистически” гняв Митка Гръбчева и Вълка Горанова вадят пистолети и го правят на решето пред очите на дъщеря му Магдалена. Стените на стаята били целите в кръв. Жена му припада, а детенцето млъква ужасено.

Кметът и попът са отведени в Луковит и на другия ден са докарани в затворени ковчези. Синът на свещеника отваря сандъка и баба ми разказваше, че гледката била ужасяваща – брадата му била оскубана косъм по косъм, а на тестисите му вързани две тухли. Тялото било мораво. На роднините на кмета въобще не разрешили да отворят ковчега. Директорът на училището пък бил погребан тайно вечерта.

С „революционния камион” слязла от балкана група спира в Луковит пред къщата на командира на 4-та армия генерал Стефанов – герой от войните. Пред очите на семейството му той е извлечен и показно разстрелян. Преди това Гръбчева му иска пистолета, а той й казва: „Три войни съм изкарал, никой не ми е вземал пистолета, че на теб ли ще го дам”. По-късно от каросерията на камиона Пеко Таков държи пламенна реч, че възмездието щяло да застигне „всички думбази и народни изедници”. За два дни в завзетия участък на луковитската полиция са избити 49 мирни граждани без съд и присъда. В Червен бряг, където се разпореждали Пеко и Вълка – точно 58 души. „Гореописаните истории са ми разказани от баба и дядо, описани са в спомените на Митка Гръбчева и Цола Драгойчева”, разказва бившият депутат Христо Марков.

Всички участници в тези зверства са вече покойници, жива е обаче Магдалена, видяла разстрела на баща си. Живее в Пловдив и понякога разказва спомените си от ония страшни дни. От 1954 г. не е стъпвала в бащината си къща в Торос. Майка й умря тихо през 1998 г. в същата стая, където убили мъжа й. Комшиите разказваха, че кървавите следи още личали по стените.

Тази история е показателен щрих от страшните дни след Девети септември 1944 г. Според специалната комисия, разследваща жертвите на комунистическия режим, убитите от 9 до 12 септември 1944 г. без съд и присъда са 18 742 души; осъдените на смърт от т. нар. „народен съд” – 2730 министри, депутати, журналисти, банкери, кметове, свещеници, земевладелци, учители, а преминалите през лагери, затвори и интернирани в периода 1944-1962 г. – 298 000 души. Това са само „официалните данни”, т.е. намерените имена по документи. Историографията така и не посегна сериозно към тези страници на кървавия септември, а „Дай, България” навръх печалната годишна от Народния съд пусна една обтекаема декларация, която предизвика смесени чувства. Текстът отнесе доста критики в социалните мрежи, а протестърът Манол Глишев е тагнал бившите си колеги от митингите на жълтите павета и настоящо ръководство на „Дай, България” Христо Иванов, Кристиан Таков и Мануела Малеева и е написал, че проявяват „неустановено, двусмислено, меко мнение” за продължаващите вреди от комунизма в България. „Мафиите в България произлизат от БКП и ДС – и тъкмо произходът от ДС води до опасни руски зависимости на криминално-политическите кръгове. Това трябва да се чуе, произнесено на висок глас”, подчерта той.

Най-лошото е, че сега се опитват да ни яхнат децата и внуците на бойни червени другари, превърнали политическата власт на родителите си в икономическа и също толкова алчно настанили се около държавната трапеза.

Ортаци с ментора на Костов шумкаря Мако Даков

Болшевишката фамилия Такови се състои от четиримата братя Пеко, Кръстьо, Йордан, Асен и сестрата Гина. Сестрата изнася просъветския бандитизъм на европейско ниво – през 30-те години участва в Испанската гражданска война като интербригадистка. Братята са ортодоксални комунистически шайкаджии и поради тази особеност на възгледите и поведението се засичат с друг знаков комунистически тип – Мако Даков. През март 1944 г. Вълка Горанова, както вече разбрахте, е изпратена в Плевенската оперативна зона като политкомисар на Червенобрежкия военнооперативен район. Там действат два шумкарски отряда – „Георги Бенковски” и „Дядо Вълко”. Вълка Горанова е в първия отряд заедно с бъдещия си съпруг Пеко Таков.

В отряда „Георги Бенковски” те се засичат с Мако Даков, който е там година преди тях. Мако Даков е роден на 5 декември 1920 година в село Реселец, Луковитско. През 1939 – 1943 година учи лесовъдство в Агрономо-лесовъдния факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски”, като през 1941 година става член на БКП и участва активно в комунистическия БОНСС (Български общ народен студентски съюз). През 1943-1944 година е партизанин в отряда „Георги Бенковски”. При едно от раняванията си оцелява по чудо, след като седмици наред се крие в полета с царевица. След Деветосептемврийския преврат през 1945 година се дипломира като инженер-лесовъд. Преподава в Агрономо-лесовъдния факултет, а след това в обособения Висш лесотехнически институт. През 1949 година защитава кандидатска дисертация в Московския лесотехнически институт.

Мако Даков последователно е заместник-председател и председател на Управление „Горско стопанство” (1953-1957), заместник-министър на земеделието и горите (1957-1960), председател на Главното управление на горите (1960-1962) и председател на Комитета по горите и горската промишленост (1962-1990), като през 1966 -1971 година има ранг на министър във второто правителство на Тодор Живков. От 1962 година е кандидат-член, а от 1966 до 1990 година – член на Централния комитет на БКП. От 1967 година е член-кореспондент, а от 1981 година академик на БАН. В средата на 80-те години Иван Костов е привлечен като консултант и в група, ръководена от Мако Даков, която се е занимавала с разработката на модели в горското стопанство. Това е много малко известен факт от биографията на Костов, за който ще прочетете по-нататък в това изследване. Мако Даков умира в София на 18 май 2006 година.

Пише речите на Лозан Панов

Авторът на прословутата и скандална реч на шефа на ВКС Лозан Панов по случай 135-годишнината от основаването на съда, както и изявлението пред ВСС, с което той призова всички свои колеги да прекратят участието си в заседанията му, е президентският съветник д-р Кристиан Таков. Да, да, това е същият жонглиращ с думи от света на великите духове протестър, който не пропуска възможност да се вклини навсякъде, където му предложат. Но иначе преуспява в каканиженето за това, че задоволявал суетата си по безобидни начини, отказвал участие във властта, защото „тя е развала за духа” и създавала „опасни връзки”. Росен Плевнелиев го назначи със свой указ от 2.12.2013 г. за член на Правния съвет на държавния глава. Таков му се отблагодари в края на мандата му, като непрекъснато обясняваше, че „Плевнелиев е бяла врана в българската политика”.

Кристиан Таков e роден на 7 ноември 1965 г. в град София. Възпитаник е на Юридическия факултет на СУ „Свети Климент Охридски”. Според официалната му биография специализира в Хамбург, има квалификации по реторика и интелектуална собственост. От 1992 г. е редовен асистент, а от 1998 г. е главен асистент по гражданско, семейно и търговско право. През 1998 г. получава образователната и научна степен „доктор по право”, а от 2009 г. е доцент по гражданско, семейно и търговско право в Юридическия факултет на СУ. Участвал е в разрешаването на стотици дела в Арбитражния съд при БТПП в София и то как – хем като арбитър, хем като адвокат на едната страна – на аферата е посветен следващият раздел. С експертен опит при изработването на програми за сближаване на българското законодателството с директивите на ЕИО и ЕС. Участва в различни организации за правно сътрудничество. Има разработки в областта на правната регулация на корупцията, правата на потребителя, сделките, капиталовия пазар, ценните книги, продажбата и приватизацията на предприятия и други. Владее немски, английски, френски, руски, ползва латински език. Внушителна e биографията на отрочето на червената номенклатурна фамилия. Текстът може да се намери все още в официалния сайт на президентството. Преди 10 ноември децата на партийната номенклатура имаха всичко. След промените – пак. Натрупаният капитал от техните дядовци, бащи и майки им помогна да получат най-доброто образование, да специализират в чужбина, да започнат бизнес, изобщо – да не се тревожат за утрешния ден. Някои взеха и пари в хаоса непосредствено след падането на режима, с които и сега си живеят царски, докато нашите баби и дядовци, бащи и майки си броят стотинките.


Пеко Таков говори на митинг на 9 септември 1944 г. в Червен бряг като секретар на ОК на БКП.

Източник:
http://bg.b2.mk/news/?newsid=el3E

Споделете: