Проверка на парите

Банките – такива, каквито ги познаваме днес – започват да се оформят по време на ренесансовия период през 14 век в Северна Италия.

Златото и среброто са били доминиращи средства за разплащане и банките са играели ролята на добре обезопасени трезори за съхранение, както и на посредници между потенциални заемодатели и заемополучатели.

Що се отнася до златото и среброто, „банката“ обикновено е била първоначално просто златар. Същността на бизнеса е изисквала златото да се съхранява някъде и е било икономически изгодно златарят да продава услуги също по съхранение на златото, което е излизало по-евтино в сравнение с това да се купува и обезопаси собствен трезор.

Когато хората са депозирали златото си в тези банки, на банките е била плащана такса за техните услуги по съхранение на предоставеното злато и те са държали 100% от резервите. Това означава, че всяко злато или сребро на депозитна сметка е присъствало физически в някой от банковите трезори. Срещу предоставеното количество злато или сребро депозиторите са получавали от банката сертификат за депозита – банкнота. Всяка частна банка е издавала собствени банкноти, които са могли да се търгуват за същото количество злато при поискване.

Представете си, че депозиторите вложат сто идентични кюлчета злато в банков трезор и в замяна те получат сто банкноти, всяка от която представлява претенция за едно кюлче злато. Понякога, за да направят покупка, идват да изискат своето кюлче злато, понякога за целта на покупката те просто предават банкнотата на човека, който им е предоставил съответната стока или услуга (и който на свой ред може да изиска количеството злато от банката или да използва банкнотата за търговия и т.н.).

Хората постоянно идват към банката, за да изискат някои от тези сто златни кюлчета, да ги похарчат някъде, след което някой ги донася отново за съхранение срещу банкноти и т.н.

Постепенно тези сертификати – особено онези на добре познатите банки – са започнали да се използват в размяната сякаш са злато („толкова добри като злато“), тъй като всички са били убедени, че могат просто да обърнат банкнотите, както пожелаят и е спестявало ненужен път до банката, ако човек е плащал просто с банкнотите (така че получателят е можел да ги похарчи отново или да отиде до банката да си вземе златото по свое желание).

Банкерите са водили записки за златото, което е влизало и излизало от банките и в резултат са забелязали, че в действителност само около (да кажем) 10% от общото количество злато се е изисквало и после е било отново регулярно депозирано малко след това, а 90% от всичкте златни кюлчета са оставали фактически недокоснати през годината резерви.

Следователно, ако банкерът е давал като заем някои от златните кюлчета в трезора си, никой не е забелязвал, тъй като депозиторите изглежда са изисквали само около 10% наведнъж. Банкерът към този момент може да направи заключението, че му се налага да държи само част като резерви, вместо всичките 100%.

Един ден някой влиза в банката и пита дали може да вземе назаем десет златни кюлчета, за да купи нова къща. Той обещава да изплати кюлчетата в рамките на няколко месеца и дори да изплати едно допълнително (общо единадесет) в замяна на дълга. Банкерът, допускайки, че никой няма да забележи, тъй като наоколо има много налични златни кюлчета, дава на заемополучателя десет кюлчета, изпълнен с трепет от перспективата, че ще получи безвъзмездно кюлче злато, след като заемът се изплати.

Обаче, докато заемът не е изплатен, има само деветдесет златни кюлчета в трезора, а в същото време има сто банкноти – всяка с претенции за едно златно кюлче – в обръщение. Първоначалните депозитори се разхождат наоколо с техните банкноти, мислейки, че могат да изтеглят всичкото си злато по всяко време, търгувайки с него (въпреки че биха могли да открият, че златото го няма, ако твърде много по едно и също време дойдат да си го изискат).[1]

Като алтернативна възможност, банкерите биха могли също да издадат „фалшиви“ сертификати на заемополучателя сякаш са „толкова добри като златото“ права за изтегляне на злато, което вече има сертификат в обръщение (в ръцете на първоначалните депозитори). Заемополучателят тогава би могъл да използва своите банкноти да изиска определено количество физическо злато или да изтъргува сертификатите си точно както и първоначалните депозитори. Това би имало същия ефект като даването физически кюлчета на заемополучателя и във всеки случай съществуват няколко сертификата в обръщение, всеки от които при необходимост има претенция за притежание към някакво количество злато (първоначалният депозитор притежава една от банкнотите, но също и човекът, който току що е взел заем).

Това се нарича банкиране с частични резерви, тъй като действителните резерви във физическо злато в банковите трезори при такива обстоятелства представляват само част от всичките изисквания на банкнотите в обръщение.

Известно време след това друг човек идва в банката и също пожелава заем. Този път заемодателят казва, че физическото злато не е необходимо, сертификатите са също толкова добри, имайки предвид факта, че каменоделецът е казал, че също приема „толкова добри като златото“ банкноти. Това идеално удовлетворява банкера, който дава на втория заемополучател десет банкноти, всяка от които официално обменима срещу едно кюлче златно, и заемополучателят обещава да ги изплати всички след няколко месеца с две допълнителни златни кюлчета като лихва. Сега има деветдесет златни кюлчета в трезора, но сто и десет банкноти в обръщение, всяка от които с претенции за едно златно кюлче в трезора.

Банкерът би могъл също да вземе сам някакво количество злато от трезора, да го похарчи и след време да върне златото в трезора (по същество „давайки заем“ на себе си, без да казва на никого за това). Или би могъл да направи същото като издаде допълнителни банкноти за себе си и ги похарчи, за да си купи, каквото пожелае.

Във всички тези случаи банката по същество е създала пари от нищо. Ако всички първоначални депозитори дойдеха и изискаха своите сто златни кюлчета, те биха установили, че в действителност няма достатъчно кюлчета в трезора, за да си получат обратно златото. Още повече, ако вторият заемополучател също изхарчеше банкнотите, за да купи воденичен камък от каменоделеца, каменоделецът също не би могъл да получи златото, което той е мислил, че е спечелил, в случай, че всеки би дошъл да си обмени банкнотите по едно и също време. Същото важи и за цялото харчене, което банкерът би направил.

Бележка:
1. Обърнете внимание, че ако хората искали да спечелят лихва, те давали парите назаем, ако е необходимо чрез посредник, който ги е свързвал със заемополучателя и е проверявал неговата или нейната кредитоспособност, но депозирането е означавало, че просто са искали да ги съхраняват, плащайки такса за съхранението. Както ще видим обаче, действията на банкера са започнали да превръщат всички, дори депозиторите, в поемащи рискове кредитори – твърде често без знанието им, да не говорим за разбирането им.

Кристоф Клетерс

Публикацията на английски:
http://www.notbeinggoverned.com/money-rain-check/

Споделете:

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.