„Езикът на омразата“ – какво е това животно

В последните дни, словосъчетанието „език на омразата” стана запазена марка за очерняне на политически противници. Един заместник-премиер беше обвинен в упражняването му от разни инстанции (една съдебна и две партийни), а управляващите дамгосаха основните си опозиционери с него. Но какво всъщност представлява това клеймо?

„Hate speech”

е английското название на нововъведено понятие в обществено-политическия ни живот, изфабрикувано в страните на либералните демокрации, което в нашите медии се утвърди като „език на омразата”. При все това, преводът не е съвсем точен.

Руснаците имат по-смислена интерпретация – на руски фразата е преведена двузначно: „враждебен език” или „риторика на ненавистта (омразата)”. Второто пасва по-точно, защото съществителното „speech” в английския има значение по-скоро на „реч”, „слово” или „говорене”, отколкото на „език”. Аз бих го превел на български като „омразна реч”.

Ще попитате каква е смисловата разлика между тези преводи? В това, че език е събирателно съществително, по-общо понятие, което включва в себе си и речта, и риториката (ако словото е по-изкусно) или дискурса (ако сте любители на по-„засуканата” терминология). Т.е. речите или говоренето (на омразата) са частни случаи на едно базово понятие, което обаче остава неопределено. Омразна реч е тази, която ние мразим (защото е насочена срещу нас), докато „език на омразата” звучи много общо размито и неясно поради всеобхватността, а оттам – и неопределеността на израза. Затова и терминът няма точна дефиниция.

Дори в либерално-демократичните държави, където използването на „езика на омразата“ е подсъдно, деянието включва различни аспекти – в Австралия под това се разбират расови проявления, в Канада и Франция – дискриминация поради етническа принадлежност, националност, раса, религия, пол, сексуална ориентация или инвалидност. В Германия „езикът на омразата“ е криминализиран при публично подбуждане към насилствени или самоволни действия срещу части от населението чрез обиди, клевети и опорочаване, нарушаващи човешкото достойнство.

Във Финландия, обаче,

се водят дебати относно терминологията „език на омразата“.

Там членове на парламента считат понятието проблематично поради липсата на ясно определение. Европейският съд по правата на човека не предлага приемлива дефиниция за „езика на омразата“, а само параметри, с които прокурорите да решат дали същият е защитен от свободата на словото.

Законодателството на САЩ по отношение на „езика на омразата“ е сравнително либерално спрямо това на повечето демокрации от западен тип. В социален план, множество американски обществени университети адаптират през 90-те години кодекси, регулиращи дискриминационната реч на преподаватели и студенти; тези кодекси, обаче, нямат успех в съдилищата, където често са разглеждани като нарушения на Първата поправка.

В руските медии определенията са още по-обхватни и объркващи. Според едни изследователи „езикът на омразата“ има три степени на проява (твърд, мек и среден), според други класификации – към него се причислява враждебната журналистическа риторика в най-различните си форми: журналистическа небрежност (чрез използване на ненужни детайли в текста, които създават негативно възприятие към конкретна социална група), некоректно заглавие, статистически „съблазни” (преувеличаване на данни за привличане на интереса на читателя), смесване на социалната проблематика и етническата риторика, отричане на гражданство по етнически принцип и пр. А според сътрудника на Руската Генерална прокуратура Михаил Кроз и психолога Наталия Ратинова към „езика на враждата” се отнасят и „лъжливата идентификация” (формиране на негативен етнически стереотип), „лъжливата атрибуция” (приписване на враждебни действия на определена малцинствена група – етническа, расова, религиозна и пр.) и „мнимата отбрана” (подбуждане към действия против подобна група).

Всичко изложено дотук само увеличава неяснотата на картината – наличието на множество трактовки говори за липса на еднозначност. Като в притчата за тримата слепци, дето описвали слона чрез пипане. И така и не се разбрало какво е това животно. Очевидно, няма единно мнение по спорното понятие „език на омразата“, под чийто дамоклев меч може да попадне всяко критично отношение, изявено в статия, изказване (реч) и дори изображение (шарж или карикатура).

И къде остана свободата на словото тогава!?

„Езикът на омразата” е поредният словесен фабрикат на нео-либералната пропаганда. И звучи толкова изкуствено, колкото и подобните нему клишета като „хибридна война” (която води единствено и несъмнено „агресивната Русия”) или „евро-атлантическите ценности” (които всеки евро-ентусиаст повтаря, но не може да ги назове). И става нова мантра, въведена да обслужва тезата за „политическата коректност” – една идеологема с манипулативно въздействие върху индивида. Защото „политкоректността” изключва критичното отношение към опонента или просто към събеседника. Така на Запад, бидейки „политически коректни”, местните жители не поправят езиковите грешки на чужденеца (за да не го обидят), но по този начин не му помагат да научи добре езика им.

Критиците на понятието „език на омразата” и на произтичащите от него действия твърдят, че в политически контекст, етикетирането на изявленията на опонентите с горната класификация, при това и криминализирана, може да бъде използвано за

заглушаване на неблагоприятни или критични мнения

и за потискане на дискусиите.

А авторът на тези редове счита, че такъв етикет се лепи от демагози и манипулатори, когато нямат логични възражения срещу обвиненията на противника си.

Георги Вълков, д-р инж.

Споделете:

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.