Не, Маркс не е прав. Колкото и на някои да не им се вярва

Концепцията за принадената стойност и експлоатацията на наемния труд е отдавна аргументирано опровергана

Противоречивото творчество на Карл Маркс продължава да бъде обект на остри спорове сред философи, икономисти, политолози и историци в цял свят. Въпреки провала на тоталитарния социализъм и на легитимиращата го марксистко-ленинска идеология концепцията на Маркс за принадената стойност и експлоатацията на наемния труд например все още е изключително популярна сред широки обществени кръгове в България и се счита едва ли не за аксиоматична истина, характеризираща същността на капитализма. Е, за съжаление на всички нейни поддръжници, тази концепция е опровергана, при това изключително аргументирано, логично и убедително. Името на автора на това опровергаване е Джордж Рийзман.

Кой е Джордж Рийзман?

Джордж Рийзман е американски професор по икономика, роден през 1937 г., живее в Лос Анджелис, Калифорния. Рийзман е икономист от Австрийската икономическа школа. Той е дългогодишен слушател и участник в лекционния курс на Лудвиг фон Мизес в Нюйоркския университет и става негов последовател и докторант. Защищава докторска дисертация на тема „Теория на агрегираната печалба и на средната норма на печалба“ в началото на 60-те години. Като докторант на Мизес превежда от немски на английски трудове на Карл Менгер, Ойген Бьом Баверк и на самия Мизес. Още като младеж Рийзман се запознава и сприятелява с Айн Ранд и до смъртта й остава част от най-близкия й интелектуален кръг. Това не е случайно приятелство, тъй като философският обективизъм на Ранд има силно влияние върху творчеството на Рийзман.

Джордж Рийзман преподава дълги години икономическа теория и се пенсионира в Пепърдайнския университет в Лос Анджелис като емеритус професор. Трудът на неговия живот е огромното изследване (близо хиляда страници) „Капитализмът. Трактат по икономическа теория“, което той публикува в окончателен вид в края на миналия век.

„Капитализмът“ е синтез между идеите на Австрийската икономическа школа и на, както самият Рийзман изтъква, „незаслужено пренебрегнати постижения на класическата английска политическа икономия“ в лицето на Адам Смит, Дейвид Рикардо и Джон Стюърт Мил. Именно задълбоченият анализ на постиженията и на грешките на английските класически икономисти, както и на един от основателите на Австрийската школа – Бьом-Баверк, позволява на Рийзман в крайна сметка да постигне аргументирано и убедително опровергаване на Марксовата теория за принадената стойност и за експлоатацията.

Рийзман смята, че концептуална грешка на Адам Смит в знаменитото му съчинение „Богатството на народите“ стои в основата на Марксовата теория и грешката се задълбочава от самия Маркс. Тази грешка е отричането на продуктивната роля на активните капиталисти – предприемачите в производствения процес. Смит и Маркс принципно допускат, че първичен и първоначален доход е работната заплата, а не печалбата, включително и в докапиталистическите общества. Това е доктрината за примата на работната заплата. Според тях печалбата възниква едновременно с появата на фигурата на капиталиста и е отчисляване на част от изработеното от работника. Оттук логически се стига до тезата, че произведеният продукт е дело само на труда на работника, че той му принадлежи и че съответно капиталистът предприемач незаслужено присвоява като своя печалба част от стойността на произведения продукт под формата на принадена стойност само поради факта на притежаване на капитала. Смит и Маркс изцяло пренебрегват труда на предприемача, който според Рийзман има решаваща роля за успешното осъществяване и приключване на всеки бизнес проект и на всеки производствен процес. Това е интелектуален труд на ръководство, организация и контрол върху бизнеса, който е насочен към установяване, развиване и непрекъснато подобряване на ефективността на разделението на труда. Това е трудът на „ръководещия и направляващ ум“ по израза на Рийзман. Възнаграждението за този труд е печалбата на предприемача, както възнаграждението на работника е неговата заплата. Печалбата като трудово възнаграждение на предприемача не е просто автоматична последица от притежаването на капитал. Това е частично вярно само за пасивни капиталисти (например малцинствените акционери и съдружници в бизнес предприятието, наемодателите на земя и помещения, облигационери и т.н.). Печалбата е възнаграждение за труд, свързан с вземането и привеждането в действие на рискови и отговорни бизнес решения.

Рийзман стига до категоричния извод, че продуктът принадлежи не на работника, а на предприемача, че именно печалбата, а не заплатата е първичният доход, съществуващ и в докапиталистическите общества, че заплатата е отчисление от печалбата и всъщност е продуктивен разход заедно с другите продуктивни разходи за капиталови стоки (машини, сгради и оборудване, материали и т.н.). Колкото по-развита е икономиката на капиталистическото общество, толкова са по-високи заплатите спрямо дохода от продажби на предприемача и толкова по-ниска е печалбата спрямо тези доходи. Именно възникването на фигурата на капиталиста предприемач води до възникване на такива явления като продуктивните разходи, включително заплатата на работника, и паричната стойност на тези разходи. Капиталът, управляван от предприемача, е, от една страна, източник на търсене на работна сила, а от друга страна, е източник на предлагане на стоки за самите работници като потребители. Колкото по-голям е размерът на натрупания капитал, толкова по-голямо е търсенето на труд и предлагането на все по-разнообразни, качествени и евтини стоки, толкова в крайна сметка е по-висок и размерът на реалната работна заплата.

Рийзман оборва и т.нар. железен закон за заплатите и претендираната от Маркс уж безгранична власт на предприемача капиталист да намалява размера на заплатата до необходимото за физическото оцеляване на работника.

Така че теорията за принадената стойност и експлоатацията е мъртва част от духовното наследство на Маркс. Както очевидно мъртва част от това наследство е и концепцията за диктатурата на пролетариата, която е пряко свързана с икономическата теория на Маркс и която той развива в произведенията си „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“, „Гражданската война във Франция“, както и в прословутото си писмо до Вандемайер от 5 март 1952 г. Тази концепция, доразвита от Ленин в „Държавата и революцията“, идейно и морално легитимира класовото насилие и масовия терор, осъществени от последователи на Маркс през ХХ век, включително и в България. Да припомня, че установената в страната след 9 септември 1944 г. така наречена народно-демократична власт се смяташе от теоретиците и пропагандистите на марксизма-ленинизма за особена историческа форма на диктатура на пролетариата.

В този смисъл всяка бъдеща защита на теорията на принадената стойност и експлоатацията трябва, образно казано, „да се пребори“ с аргументацията на Рийзман срещу тази теория. Неговите аргументи са научен факт, който не може да бъде подминаван с мълчание. В такива случаи мълчанието е равносилно на признато поражение. Или, ако се изразя чрез логиката на диалектическия закон за отрицание на отрицанието: за да утвърдиш Маркс, трябва да отречеш аргументирано неговия отрицател – Рийзман.

Проф. д-р Валери Димитров

Източник: в-к Сега

Споделете:

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.