Експерименти с окситоцин създават изкуствена любов към мигрантите

Това не е научна фантастика

аистина се надявам, че го разбирате: Това не е фантазия. Не е научна фантастика. Не е сатира. Това е Прекрасният нов свят, но не е едноименната книга на Хъксли. Това се случва сега.

Става дума за едно проучване, което е публикувано на сайта на престижните Proceedings of the National Academy of Sciences of the United States of America. Заглавието на изследването е “Oxytocin-enforced norm compliance reduces xenophobic outgroup rejection”. ( „Подчинението на нормите под влиянието на окситоцин понижава ксенособското отхвърляне на чужди групи“)

Ксенофобията се определя като:

„страх или омраза спрямо чужденци, хора от различни култури или непознати“. (Dictionary.com)

Окситоцинът — химикалът, използван в това проучване, е описан така от Medical News Today:

„Често определян като хормон на любовта, окситоцинът също е наричан хормон на прегръдките, химикал на гушкането, морална молекула и хормон на блаженството, понеже има влияние върху поведението, включително и роля в любовта и в женските репродуктивни функции.“

И още:

„Окситоцин е хормон, който се образува в мозъка, в хипоталамуса. Пренася се до и се секретира от хипофизната жлеза, която е разположена в основата на мозъка.“

Публикуваното проучване разглежда подробно един успешен опит за химическо промиване на мозъка. Целта е хората да се направят „по-щастливи и по-дружелюбни“ към масовата миграция чрез промяна на хормоналната реакция спрямо мигрантите.

Нищо в това проучване не взима предвид свойствените проблеми на миграцията, като увеличаването на агресивните престъпления, съкрушителната икономическа тежест върху държавните бюджети и ерозията на местните култури. Всичко се свежда до промяна на чувствата и отношението спрямо имигрантските вълни.

Ето голям цитат от това ново проучване:

„Тук оповестяваме резултатите от един двойно-сляп, плацебо-контролиран експеримент, показващ, че разширената активност на окситоциновата система, комбинирана с доброжелателно социално насочване [програмиране], може да спомогне за борба с последиците от ксенофобията чрез подхранване на алтруизма спрямо бежанците. Тези открития указват, че комбинирането на окситоцин и алтруистични норми [социален натиск], произтичащи от други хора, понижават отхвърлянето на външни групи [мигранти] дори при най-егоистичните и ксенофобски настроени индивиди, като следователно би се очаквало да повиши леснината, с която хората се адаптират към бързо променящите се екосистеми [масовите имиграции].“

И още един:

„…ние тествахме предразположението на 183 участници от кавказката раса да правят дарения за хора в нужда, половината от които са бежанци (външна група), а другата половина са местни (вътрешна група). Участниците с ниска оценка за ксенофобски наклонности [показващи, че вече приемат масовата имиграция] проявиха алтруистично предпочитание към външната група, което допълнително се повиши след назално приемане на невропептида окситоцин. За разлика от тях, участниците с висока оценка за ксенофобия като цяло се провалиха в проявата на повишен алтруизъм спрямо външната група. Тази тенденция беше пресечена чрез съчетаването на окситоцина с влиянията на алтруистичните норми [социалното програмиране] от другите участници, като резултатът беше 74% ръст в даренията, насочени към бежанци. Колективно тези открития разкриват основните социобиологични условия, свързани с алтруизма, насочен към външни групи, като показват, че доброжелателното социално стимулиране, съпроводено с по-висока активност на окситоцин, понижава ефектите на ксенофобията чрез подпомагане на социално благотворното поведение спрямо бежанци.“

Най-смущаващото и стряскащо нещо около това проучване е: много хора ще го приемат като смислено указание за „решението“ на мигрантската криза. Забравяме за реалните последствия от имиграцията. Те вече нямат значение. Вместо това се заемаме с промиване на човешките мозъци посредством химическа намеса, комбинирана със социално програмиране.

Авторите на това индоктринационно проучване в общи линии казват: „Ако имате някакъв проблем с масовата имиграция, този проблем няма нищо общо с фактите. Той се дължи само на вашата хормонална система. Казано просто, страдате от недостиг на окситоцин.“

Писал съм много статии за последствията от философския материализъм, включително заключенията му, че човеците са просто едни биологични машини и следователно могат да се манипулират от „онези на власт“.

Свободна воля? — Заблуждение.

Личен избор? — Неприемливо.

Хората отрано се програмират за какво ли не, при това се програмират лошо. Централните недостатъци трябва да се поправят. Съставните части на хората трябва да се пренаредят, за да реагират автоматично на дразненията по нови начини. „По-човечни начини.“

И в това проучване са забравили да изследват ефекта от повишените дози окситоцин върху цялостната хормонална система на човека. Никой не може внезапно да изстреля нивата на един хормон, без да промени нивата на останалите — например на тестостерона. Но на кого му пука, когато се обслужват социално-инженерни и политически цели? Ако мъжете станат по-пасивни в този процес, защо пък не?

Може това схващане да стане основа и за следващо проучване: „Нека драстично понижим тестостерона и да видим какво ще стане. Колко от него трябва да неутрализираме, преди мъжете просто да се излежават и да си играят с джунджурии и кукли?“

Интересно е, че авторите на това проучване никога не са обмисляли да дозират имигрантите от мъжки пол и на възраст за военна служба с техния окситоцин — „любовния хормон“. Да пази Господ! Това би било „намеса в тяхната култура“.

Думам ти, дъще — сещай се, снахо

Олдъс Хъксли в своята книга „Прекрасният нов свят“ е включил всички видове програмиране, които е могъл да си представи: генетично контролирани, синтетични, безутробни и инкубаторни бременности и раждания, съпроводени с усърден контрол над съзнанието; последвани от разделение на човешки класи, свързани със съответните трудови предназначения и социални отношения; унищожение на традиционното семейство; заличаване на всякакви враждебни импулси; социални норми, създадени да насърчават сетивните удоволствия като висш идеал; и едно „чудотворно хапче“, Сома, винаги под ръка, за да разпръсне депресията и съмнението, които биха могли да се промъкнат и да оцелеят след масовото програмиране. Какъв е „неизбежният резултат“? ВСИЧКИ ЩЕ БЪДАТ ЩАСТЛИВИ.

В един или друг стадий всички тези стратегии днес вече се канализират към технократичното бъдеще. С утопична „справедливост“ за всички.

И отново — схващането, върху което лежи тази лудост, е: свободата не съществува. Тя винаги е била илюзия. Човеците никога не са били нещо повече от програмирани биомашини. Ето защо ВСЯКА форма и степен на репрограмиране е оправдана.

Възраженията към тази акция са просто част от илюзията, че свободата е реалност.

Но свободата Е реалност. Как я разглеждат отделните хора и какво правят с нея, вече е съвсем отделен въпрос. Ако не я разглеждат като нещо повече от избор между ваканция в Дисниленд или Лас Вегас, от избор между повторенията на „От местопрестъплението“ и „Матлок“, тогава Прекрасният нов свят ще им се види като дребна промяна.

Допускането, осъзнаването и изживяването на свободата като необятно пространство и широко поле за лична работа — творческа работа, стойностна работа — ТОВА е предпоставката за оцеляването на живота, какъвто го познаваме. Животът, който ни е скъп.

А кой определя какво е „стойностна работа“?

Ти.

Автор: Джон Рапопорт

Превод: Иван Стаменов

Източник (с още допълнителна информация и препратки): От Извора

Споделете:

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.